Иван Кръстев: Какво ще се случи, ако Путин и Си живеят вечно?
Автор Иван Кръстев
В коридорите на военния церемониал в Пекин при започване на септември съветският президент Владимир Путин и китайският му сътрудник Си Дзинпин бяха чути да разискват въпроса за безсмъртието. Те не приказваха за войната в Украйна или за тази Газа, нито за евентуалните си наследници, нито за митата на Тръмп, те обсъждаха трансплантацията на органи и новите открития в биотехнологиите, създали вероятни фантазиите за безконечна младост.
Възможно ли е този необикновен диалог да се окаже по-голям за политиката на бъдещето от геополитическите промени, за които всички приказват? Обичайното схващане е, че през днешния ден „ светът се ръководи от старци, които бързат “. Ами в случай че в реалност великите сили се ръководят от старци, които не бързат и които имат вяра, че разполагат с време – доста време? Как техните фантазии за дългоденствие ще повлияят на политическите им избори?
Когато Путин завърши сегашния си мандат, който е доста малко евентуално да постави завършек на неговото ръководство, той ще е бил на власт по-дълго от Йосиф Сталин или Леонид Брежнев. Ще е също по този начин по-възрастен и от двамата.
Често позволяваме, че Путин е захласнат от въпросите кой ще бъде неговият правоприемник и по какъв начин ще оцелее Русия след него. Но не е ли различен въпросът, който би трябвало да ни занимава, в случай че допуснем, че някои от нас, най-вероятно и самият Путин, скоро ще могат да живеят доста по-дълго? Възможно ли е съветският президент да продължи да ръководи страната си още четвърт век? Как тази по-дълготрайна вероятност би се отразила на политическите му избори? Дали това би го направило по-търпелив, или още по-агресивен?
Историкът Кристофър Кларк отбелязва, че „ както гравитацията изкривява светлината, по този начин и властта изкривява времето “. Упражняването на властта се основава на разбирането за взаимната връзка сред предишното, сегашното и бъдещето. Съвременната политика е построена върху убеждението, че индивидите са смъртни, до момента в който нациите са безсмъртни. Преодоляваме смъртността си посредством вярата в Бог, раждането на деца или посредством съзнателната си принадлежност към културна общественост, която устоява на бурите на историята.
Идеята ни за величие всекидневно се въплъщава в паметника в парка, върху който са гравирани имената на тези, които са дали живота си за нацията, или в стихотворение, което бъдещите генерации ще рецитират наизуст. Разговорът сред Путин и Си Дзинпин в Пекин подсказва, че това към този момент не е по този начин. Днес живеем в ера, в която най-богатите и най-могъщите си мислят, че са безсмъртни, до момента в който доста народи стартират да наподобяват смъртни под натиска на ниската раждаемост и всеобщата миграция.
Можем ли към момента да имаме вяра, че ще продължим да живеем в съзнанието на бъдещите генерации, когато скоростта на екологичните, софтуерните и културните промени разклаща визиите ни за това по какъв начин ще живеят хората на бъдещето? Могат ли политическите водачи на България или Словакия да вземем за пример да са сигурни, че след 100 години изобщо ще има кой да учи история на България или Словакия?
Историята ни учи, че стремежът към безконечна младост е присъщ белег на революционните времена. Животът и трагичната гибел на Александър Богданов, непосредствен другар на Владимир Ленин и създател на съветския Национален институт по хематология, умрял след несполучливо кръвопреливане, е най-хубавият образец за революционния блян към величие, разбирано не като гонене на безконечна популярност, а като търсене на безконечна младост.
Доналд Тръмп евентуално е най-показателният образец за трагичната смяна, която настава по оста време-власт. Путин и Си към момента са захласнати от мисълта за безсмъртието на нациите. Руският президент продължава да преследва своите сантиментални мечти по изгубеното имперско минало и фантазиите си за демографско възобновление на Русия, до момента в който Си Дзинпин желае да откри династична последователност. Случаят на Тръмп обаче е по-различен. За разлика от Путин и Си, той рядко приказва за историята или за това по какъв начин би желал да бъде запомнен от идващите генерации.
Със сигурност и той би желал да живее постоянно, но не в сърцата и мозъците на бъдещите генерации. Човек остава по-скоро с чувството, че би бил благополучен за изживее безсмъртието си в имението Мар-а-Лаго или, още по-добре, в Белия дом. Неговото политическо въображение като че ли не се простира оттатък края на личния му мандат – като че ли с него ще свърши и историята. Той не демонстрира особена угриженост по отношение на това какво ще се случи след него. Когато приказва за заплахата от спор поради Тайван, той повтаря обещанието на Си да не нахлува на острова, до момента в който Тръмп е на власт. Ала какво би се случило, когато той към този момент не е на власт?
Разговорът в Пекин за безсмъртието е знак за трагична смяна в метода, по който политическите водачи претърпяват оста време-власт. В края на втория си мандат Тръмп ще е най-възрастният настоящ президент на Америка. Дали обаче е в действителност толкоз остарял? Последното броене на популацията в Съединени американски щати демонстрира, че болшинството от американците, родени през 1946 година, годината на раждане на Тръмп, към момента са живи (а евентуално мнозина от тях не престават и да гласуват). А съгласно социологическите изследвания болшинството от републиканците поддържат концепцията Тръмп да се кандидатира за трети мандат. Може би неговият предходник Джо Байдън беше последният същински остарял американски президент?
Трудно е да избягаме от чувството, че политиката на бъдещето стартира да прилича света на гръцката митология, в който интригите сред безсмъртните движат международната история. Междувременно най-хубавото, на което могат да се надяват простосмъртните, е Безсмъртните да бъдат благосклонни към тях.
Източник " Портал Култура "
Англоезичната версия на текста е оповестена във „ Файненшъл таймс “
